четвъртък, 29 септември 2011 г.

Към висини

С оковани крила днес земята ни ражда,
оковани с неволя и делнични дни,
а гори сред душата ни вечната жажда
за простор, красота, висини.

Из града — тези улици шумни и сиви,
де живота безумно крещи,
на село — в тишината на буйните ниви —
нас опиват ни странни мечти.

Като звън на далечни, грамадни камбани,
като гръм на стихийни вълни,
свободата зове непрестанно сърца ни
към лазура на нови страни.

В миг крилата за полет безумен потрепнат,
в миг в очите искра заблести,
и акорди на музика странна зашепнат:
"Полети! Полети! Полети!"

Младостта запламти в многоцветни огньове,
младостта призовава часа —
тоя час на размах, на разбити окови,
тоя час озарен с чудеса.

А в пожара на тия копнежи сърдечни
свободата за пристъп звъни,
и отекват гърмовно простори далечни:
"Светлина! Красота! Висини!"



Христо Смирненски

сряда, 28 септември 2011 г.

Стария музикант


Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветните шумни тълпи
все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,
ситен снежец завалява,
спира цигулката горестен плач —
стареца немощно става.

И прегърбен той пристъпя едва,
спира се тук-там и стене,
шепнат му злъчни, невнятни слова
зимните вихри студени.

Там — от скованата в мраз висина —
мигом през тънкия облак
хвърля му поглед печална луна,
фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка.

Христо Смирненски

вторник, 27 септември 2011 г.

Има красота в невинността


Има красота в невинността на малките деца... Невинност, която при всеки пораснал липсва!

понеделник, 26 септември 2011 г.

Ако се опиташ да бягаш


Ако се опиташ да бягаш във всички посоки едновременно - най-вероятно изобщо няма да помръднеш от мястото си...

събота, 24 септември 2011 г.

Безименните души




Над блатата на нашата делничност сива,
де Живота ни дебне злорад,
де Смъртта своя гибелен танец извива —
всекидневно там трепват, блестят и загиват
светлинките на подвига свят.

Милиони души непознати, нечути,
се разтапят на светла роса
и угасват безименни в черните скути
на вековните тайни и вихрите люти,
непогалени с братска сълза.

На челата им никога лаври победни
не потрепват с нетленни листа —
те безмълвно отдръпват завесите ледни
на забравата сънна и скръбни и бледни,
отминават навеки в нощта.

Като морски корали, родени сред бездни,
те се носят в студения мрак,
но смъртта щом ги смаже под лапи железни —
напластяват те остров и в нощи незвездни
Свободата запалва маяк.

А запиташ ли тези звезди неброими:
„Сред житейската сива вълна
вий какво сте?… Що търсите скръбни, незрими?“ —
отговарят чрез своето огнено име:
„Светлина, светлина, светлина!“

Христо Смирненски

петък, 23 септември 2011 г.

Това е улицата




Това е улицата- улицата многолюдна,
която киска се и плаче
чрез хилядите минувачи,
която с гръм чете поемата си чудна,
де всеки стих е кървава бразда,
написана с длетото на труда
по черний мрамор на неволите човешки -
това е улицата, в чийто вик
заслушва се живота многолик
и шеметен повлича пак оковите си тежки...
В зори през теменужен здрач и бодра нега,
в гълъбоцветен прах на пладне
или сред сенките грамадни,
които бавно вечерта раздипля и протега:
на улицата все таз сеута трещи,
там многохилядно сърце все тъй  тупти,
преплитат се далечен звън и грохот близък,
гърмежи, врява, трясък, вой и смях,
и вечна грижовност, удавена в железен писък!
Това е улицата! Толкоз немощна изглежда
и толкоз много търпелива!...
Но щом сред свойта скука сива
възсепне се и огнепурпурна одежда
наметне върху каменните си плещи,
щом бурята завий, затътне, заплющи -
о, в бездните на мрачни кръгозори
звездите спират своя вечен път,
и притаен, заслушва се светът:
- Това е улицата, улицата днес говори!

Христо смирненски

четвъртък, 22 септември 2011 г.

Босоногите деца



Привечер е. Бaвно, дебнешком сякаш, се спускат лилави сенки над града. Огромният слънчев кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива змия лежи шосето сред стихнали поля. И ето босоногите. Три, четири, шест. Впрегнати в мънички колички, натоварени с дърва и съчки, те опъваха мускулите на своите млади тела. Фуражка с отпрани козирка, черни кръпки на сивите панталони, а жилите им изпънати като корабни въжета. Пот струят челата. А градът е тъй далече. Малки роби, впрегнати в ярема на своята беднота, деца, в чиито очи гори тихата скръб на старци. Далече е градът! Далече. Край вас ще отминат още много доволници, край вас ще профучат автомобилите на тези, които нивга в живота си не са пили горчивата чаша на мизерията — те, зарад които е вашата мъка.
Какво знаят те? В ресторантите на Чамкория свирят оркестрите, във вилите е тъй уютно и безгрижно. Черната сянка на глада не протяга там ръце. Не сплита лепкавите мрежи Грижата. Какво знаят те?
— Мамо, защо са се впрегнали тези деца? — пита невръстният доволник от автомобила.
— Носят дърва за зимата.
— А не им ли тежи?
— Не, маминото, те са свикнали.
Босоногите спират с тежка въздишка, стрелват искрящ омраза поглед и пак повличат количките си. Трият с ръка изпотени чела, изпъват жилите на почернелите си вратове и пристъпят. Облаци прах ги заливат, прах, сив и задушен като живота. А върху втората количка отгоре на дървата седи малка помагачка — синеоко сестриче. Кръв, тъмночервена ивица кръв, е засъхнала по крачето му. Но то поглежда небето, поглежда полето и се усмихва. Кому се усмихваш, малка златокоса робиньо? На мъката?...
На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост гледа с меки, кадифени очи. Но утре? Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:
— Два свята, единият е излишен!

Христо Смирненски

сряда, 21 септември 2011 г.

Малките неща


Малките неща трогват само истинските хора!

вторник, 20 септември 2011 г.

Спомни си причината


В минутата, в която поискаш да се откажеш, си спомни причината, поради която си стискал зъби, толкова дълго време!

понеделник, 19 септември 2011 г.

На разсъмване всичко е розово


На разсъмване всичко е розово, за петнайсет минути, макар.

събота, 17 септември 2011 г.

Всички наши мечти...


Всички наши мечти мога да се сбъднат - ако имаме куража да ги преследваме.

четвъртък, 15 септември 2011 г.

Стенли- Стар парфюм...

<3

Бъдете сигурни, че ще промените нещо...


Няма значение какво казват или правят другите – те си имат своя съдба, която трябва да следват. Когато някой ви отправя критика или ви мрази, можете да му отвърнете с това, което носите вътре в себе си. Ако това са хармония и мир, защото така сте избрали да мислите, ще му отвърнете с тях и бъдете сигурни, че ще промените нещо.

сряда, 14 септември 2011 г.

Само хората, които са достатъчно луди...

"Само хората, които са достатъчно луди, за да мислят, че могат да променят света, са тези,които наистина могат!"

вторник, 13 септември 2011 г.

Тишината..

 „Тишината е шум, към който сме привикнали.“ Евгений Тарасов

понеделник, 12 септември 2011 г.

Като стръкчето трева...


Бъди жилав като стръкчето трева: здраво вкоренен в земята, гъвкав и в мир с всичко около теб.

неделя, 11 септември 2011 г.

Когато е щастлив :)


Всеки е по-хубав,когато е щастлив :)

четвъртък, 8 септември 2011 г.

Всичко,което имаме...

Мечетата не могат да върнат прегръдките обратно,но понякога са всичко,което имаме...
.

сряда, 7 септември 2011 г.

Стискам зъби и продължавам!!


Прекалено късно е да се предавам... Прекалено рано е да се отказвам... Стискам зъби и продължавам!!

вторник, 6 септември 2011 г.

В един измислен свят


Трудно е да си реален...В един измислен свят

понеделник, 5 септември 2011 г.

Това, което никога не си правил.


Aко искаш да имаш това, което никога не си имал, направи това, което никога не си правил.

неделя, 4 септември 2011 г.

Цял живот опознаваме себе си


Може би цял живот опознаваме себе си. И може би така и не успяваме да се опознаем изцяло.

събота, 3 септември 2011 г.

А доброто е там някъде.



- А доброто е там някъде.
- Къде?
- Погледни, не виждаш ли?
- Ъ-ъ, не!
- Разбирам... Кой ли вижда със затворени очи, от които никога не потичат сълзи.